В продължение на статията – „Мястото на възникващия модел на задължителна медиация в България в контекста на международната юриспруденция и националните конституционни ограничения“
Разграничение от разбиранията на Италия, разгърнати в предходната част (достъпна тук), дори още преди да напусне ЕС, прави Великобритания в набралото популярност съдебно решение по делото Halsey v Milton Keynes General NHS Trust [2004] 4 All ER 920 (‘Halsey’). Решението е интересно с това, че макар да отрича възможността страните да бъдат задължени от съда да медиират казуса си, възлага сторените съдебни разноски на страната, която неоснователно е отказала да участва в процеса. Лорд Дайсън (съдията, постановил въпросното решение) обосновава това с аргумента, че процедурата по медиация може да благоприятства страните като оптимизира съдебните им разноски, предоставяйки им спектър от възможности, каквито съдът не може да предостави и позволявайки чрез това да се увеличи удовлетвореността им от потенциално решение по казуса. Самото решение е значимо и с това, че установява на ниво съдебна практика във Великобритания списък с критерии, на база на които да се определи в кои случаи може да бъде прието, че една страна отказва необосновано да встъпи в процеса по медиация. Te са:
- Естеството на спора;
- Приложимата материалноправна уредба и степента на еднозначност на приложението й спрямо фактите; ;
- Степента до която други АРС подходи са били използвани в случая;
- Пропорционалност на разноските за провеждане на процедура по медиация спрямо цената на иска;
- Нуждата от намиране на бързо решение поне за една от страните; и
- Шансовете за успех на съдебния процес за страната, отказала сключването на споразумение.
Паралелно с това обаче съдебното решение заключава, че упражняването на съдебното правомощие страните да бъдат насочени към медиация въпреки тяхното нежелание за такава би довело до неприемлива преграда към достъпа до съд, позовавайки се на Бялата книга за медиация на Великобритания от 1999 г. в свое издание от 2003 г., в която се акцентира върху доброволността на процеса. Нещо повече, съдебният състав изрично постановява, че дори и да бъде прието, че съдебните правомощия включват дискрецията да насочват страните към медиация, съдебният състав „се затруднява да предложи обстоятелствата, при които би счел това за подходящо“. Подобен подход е посрещнат полюсно, включително и сред британските съдии. Така например Гавин Лайтман, съдия от Върховния съд на Великобритания, споделя, че „изглежда, че съдът не е запознат с процедурата по медиация, обърквайки медиацията с арбитраж или друг вид подход, който трайно препятства страните от продължаване на съдебния процес впоследствие в случай, че не постигнат последващо решение. Всеки разумен човек следва да бъде обезпокоен от препятствието, поставено пред развитието на медиацията“. Сходна визия се споделя от Миряна Нежич, която пише, че адвокатската гилдия на Великобритания не е доволна от нежеланието на съдиите да прегърнат процедурата по медиация.
В отговор на развитието във Великобритания обаче се поставя принципния въпрос какво всъщност следва да бъде съдържанието на правото на достъп до правосъдие и изключва ли то минималното отлагане на момента на иницииране на съдебния процес в опит за постигане на извънсъдебно решение? Този въпрос може да бъде разгледан през призмата на решенията на ЕСПЧ, с които преди приемането на задължителната съдебна медиация Италия бива традиционно установено, че нарушава чл. 6 от ЕСПЧ поради прекомерната продължителност на процеса. Макар да липсва пряка причинно-следствена връзка между приемането на задължителната медиация и намалянето на броя осъдителни решения на това основание, застъпваме разбирането, че подобна закономерност е налице. По аргумент на противното наличието на задължителна съдебна медиация, предприето като мярка за преодоляване на забавеното правораздаване, следва да бъде прието, че съставлява допустимо ограничение на правото на достъп до правосъдие, което не съставлява нарушение по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ.
Интерес в тази насока представлява фактът, че първи форми на задължителна медиация в Италия в производствата по потребителски, трудови и спорове между възложител и изпълнител се приемат още през 1998 г. Впоследствие през 2003 г. със Законодателен декрет 5/2003 е въведена отмяната на всички държавни такси по търговските дела, завършващи със споразумение, и е задължение за спиране на производството във всички случаи, когато се провежда медиация. Макар и въпросното законодателно изменение да се оценява от доктрината като стъпка в правилната посока, същото няма за свой резултат действителното повишаване на броя на споразумения, който съгласно проучване, осъществено през 2010 г. остава едва 0.1 % от всички дела. Именно последното води и до последвалите законодателни изменения от 2009 г., съгласно които парламентът делегира на правителството правомощията да доразвива начина, по който процедурата по медиация се имплементира в страната. В резултат на това се създава правна рамка, съгласно която адвокатите биват задължени да информират своите клиенти в писмен вид за възможността за решаване на спора посредством медиация, а разноските от съдебното производство – възлагани на страната, която необосновано не е приела да участва в процедура по медиация. Правителството предприема тези промени с мотив да бъде разтоварена съдебната система с поне 1 милион съдебни дела. През април 2010 г. Италия уведомява ЕК за осъществените промени, които надграждат минимума, заложен в Директивата и предвижда задължителна медиация в спорове за недвижими имоти, застрахователни казуси, кредити, делби, семейноправни и наследствени въпроси, наеми, съседски спорове, заеми за послужване, медицински деликт, деликти в пътно или морско транспортни произшествия, клевети и обиди в медийното пространство, предвиждайки процедурата незадължителна за останалите видове конфликти. Интересна тенденция, която се развива на фона на приемането на задължителната медиация, е намаляването на осъдителните решения на ЕСПЧ спрямо Италия за забавено правосъдие. Така от 93 установени случая на нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ само през 2003 г. бройката спада на 17 през 2004 г. и едва 3 през 2005 г., след което от 2007 г. до 2011 г. изцяло липсват осъдителни решения спрямо страната за забавено правосъдие. Тези явления изграждат хипотезата ни, че по-широкото разпространение на медиацията има за свой косвен благоприятен ефект намалянето на броя на съдебните производства, а оттам –и презумптивното по-високо качество на постановените съдебни актове, които биват постановявани в оптимално кратки срокове. Всичко това, съчетано с подкрепата от страна на СЕС, засвидетелствано в решението по делото Alassini, обосновава извода, че аргументът, че задължителните модели на съдебна медиация като предпоставка за допустимост на процеса са в унисон с правото на достъп до ефективно правосъдие и макар и да може да се приеме, че ограничават упражняването на последното, това е пропорционално на легитимната цел, която преследват – а именно да обезпечат една добре функционираща съдебна власт, предоставяща качествени съдебни актове.
Нещо повече, успехът на навлезлия като задължителен процес на информационна среща по медиация се утвърждава последващо и от наскоро приетите изменения в Законодателен декрет № 149/2022 за прилагане на Делегиран закон № 206/2021 от 15 ноември 2023 г., с който, наред с другото, се разширява видът на споровете, които подлежат на задължителна медиация, при която участието в първоначална среща по медиация е условие за достъп до съд. Част от законодателните промени пък включват още и предоставянето на редица данъчни стимули като данъчни облекчения до 600 EUR за такси за медиация, адвокатски хонорари и възстановяване на съдебни такси, ако делото е висящо в съда, с цел насърчаване на медиацията. Последните са съчетани с увеличаване на санкциите за поканените страни (особено относно големи компании като банки и застрахователни дружества), които не присъстват лично на първата информационна медиационна среща без уважителни причини; въвеждане на броя на препратките към медиация в оценката на ефективността на съдиите и тяхната последваща атестация; увеличаване на продължителността на основното обучение по медиация за медиатори; и засилване на критериите за акредитация на доставчиците на медиация.
Така данните от Италия, която се счита за най-голямата лаборатория по медиация, показват, че законовата уредба и изричните норми на задължаване на страните да участват в медиация са неразделна част от добре функционираща среда за медиация, която стимулира уреждането на спорове по взаимно съгласие.
Гореизложеното аргументира застъпваната авторова позиция, че за да бъде едни модел на задължителна медиация ефективен и действително работещ същият следва да прецизира обсега на дела, които подлежат на задължителна първа информационна среща, да посочва продължителността, разноските и евентуалните санкции за страните, неявили се за участие в съответната медиационна сесия. С оглед на това не може да не бъде отчетен фактът, че най-успешните модели на задължителна медиация се осъществят преди инициирането на съдебното производство чрез подаването на искова молба до съда и на практика понасянето на допълнителните съдебни и адвокатски разноски, свързани с това.
В обобщение на изложеното може да бъде заключено, че моделът на задължителна съдебна медиация, към който България премина от м. юли 2025 г., е хибриден, предвид че не принадлежи към нито една от категориите на задължителна съдебна медиация, наложени сред академичната общност – а именно категорична или дискреционно задължителни. Хибридността е в насока на това, че за разлика от по-често разпространените модели на задължителна медиация, националната ни уредба ще заставя страните да направят опит за извънсъдебно решаване на даден спор едва след като вече са в съда, т.е. едва след образуването на съдебно производство и ангажирането и от двете страни на аргументация в подкрепа на изложените позиции. На следващо място, налице е засилен ангажимент от страна на държавата да подкрепи налагането на култура на доброволно уреждане на споровете, което се изразява и във факта на покриване на първоначалните разноски по медиация, които ще бъдат за сметка на държавата. Подобен стимул същевременно е съчетан със засиления контрол върху съдебните медиатори, които практически ще следва да преминават през последващ подбор и да изпълняват дейността си към определени съдилища на мандатен принцип. Всичко това прави български модел специфичен и до известна степен компромисен с оглед разнородните интереси, които дейността на медиаторите засяга. Дали и до колко подобна рамка за провеждане на процедурите по задължителна медиация ще бъде успешна и ще има за свой резултат подобряването на медиационната екосистема предстои да бъде установено емпирично след влизането в сила на закона. На този етап може единствено да бъде заключено, че с последните изменения на ЗМ и ГПК страната ни се присъедини към многобройното семейство на юрисдикциите, възприемащи медиацията като неизбежно свързана с ефективното функциониране на съдебната система и подобрения достъп до правосъдие, възприемайки свое разбиране за начина по който съдебната медиация следва да бъде регулирана.