В продължение на темата – „Мястото на възникващия модел на задължителна медиация в България в контекста на международната юриспруденция и националните конституционни ограничения“
Първите наченки на уредба на задължителна медиация в рамките на Европейския съюз (ЕС) датират от 2002 г., когато Европейската комисия приема Зелената книга за медиацията. Тя постановява, че извънсъдебните способи за намиране на решение подобряват достъпа до правосъдие на европейските граждани поради факта, че подпомагат намаляването обема на дела, същевременно оптимизирайки размера на разноските и времето, за което те следва да бъдат решени. Самият документ изрично препраща към задължителната медиация, уточнявайки, че преди приемането ѝ държавите-членки следва да направят прецизна преценка за степента, до която подобна система няма да накърнява правото на достъп до правосъдие по реда на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).
Зелената книга е подложена на засилено обществено обсъждане, видно от представените по нея 160 коментара от различни специалисти от Европа. Това разкрива поляризацията на мнения относно единния подход на уредба на медиацията в отделните държави членки. Подобни разминавания на национално ниво продължават, независимо от приетата през 2008 Директива 2008/52/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 21. май 2008 г. относно някои аспекти на медиацията по гражданскоправни и търговскоправни въпроси („Директива 2008/52/ЕО“), която регулира единствено медиацията по гражданскоправни и търговски спорове с трансграничен елемент и е транспонирана у нас в Закона за медиацията. Макар и цел на Директивата да не е пълната хармонизация на националната уредба в сферата, същата предвижда в своя чл. 5, пар. 2, че държавите-членки могат да уреждат задължителна медиация при условие, че това не препятства достъпа на страните до съд. Цитираната разпоредба оставя отворен начина, по който ще бъде провеждана медиацията, постановявайки че същата може да бъде осъществявана преди или по време на съдебното производство като бъде задължителна или регулирана посредством санкции или стимули за страните. От друга страна, последната надгражда постановеното в ал. 1, а именно:
„Съдът, сезиран с делото, може, ако е уместно и като отчита всички обстоятелства по делото, да прикани страните да използват медиация за уреждане на спора. Съдът може също така да прикани страните да присъстват на информационна среща относно използването на медиацията, ако такива срещи се провеждат и са лесно достъпни.“
Това и степента, до която страните следва да бъдат задължени да участват в задължителна медиация, е била предмет на обсъждане и от Съда на Европейския съюз по преюдициално запитване по дело C-492/11 Giudice di pace di Mercato San Severino (Италия). В него италианският съд е отправил запитване дали задължението за участие на страните по дадено съдебно производство в предхождаща го процедура по медиация не противоречи на чл. 6 и 13 ЕКПЧ, член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, Директива 2008/52/ЕО и основният принцип на правото на Съюза на ефективна съдебна защита. Посоченият въпрос е зададен в контекста на действащия към момента на отправянето му в Италия Законодателен указ № 28/2010 и Министерски указ № 180/2010, съгласно които неучастието на страните в подобна процедура може да ангажира отговорността им за понасянето в цялост на сторените по делото съдебни разноски.
Фактите, от които произтича преюдициалното запитване, се основават на иска на г-н Di Donna, който предявява срещу дружеството SIMSA иск за обезщетение за вредите, нанесени върху автомобила му от електрокар на това дружество. Ответникът е поискал отлагане на първото съдебно заседание, за да привлече по делото застрахователната си компания, при която има сключена застраховка гражданска отговорност за вредите, нанесени от мотокарите. Редом с това обаче ответникът настоява преди привличането на застрахователната компания по делото да бъде осъществена предвидената в Законодателен указ № 28/2010 процедура по задължителна медиация в случаите, когато страна по делото е застраховател. Запитващата юрисдикция решава, че независимо че застрахователят не е главна страна в процеса, а единствено встъпва като помагач, цялото производство следа да бъде спряно до приключването на процедурата по медиация, като отправя преюдициално запитване доколко това предвиждане би било в унисон с разпоредбите на ЕС. Независимо, че отговорът определено би бил от интерес, Съдът на ЕС не се произнася с решение по преюдициалното запитване поради факта, че междувременно в Италия е постановено Решение № 272/2012, с което някои части от Законодателен указ № 28/2010 са обявени за противоконституционни, поради което и така постановените въпроси се явяват хипотетични.
Заслужава да бъде обърнато внимание, обаче, именно на повдигнатите от италианския съд въпроси, пряко произтичащи от факта, че в националната правна рамка в страната е въведена задължителна първа информационна медиационна среща, целяща да запознае страните с ползите на процедурата. Първите четири въпроса, отправени към Съда на Европейския съюз, се отнасят до съвместимостта с правото на Съюза на правна уредба, която допуска:
- съдът да прави доказателствени изводи в ущърб на страната, която без основателна причина не е участвала в процедура по задължителна медиация, и да присъжда изцяло сторените от двете страни разноски;
- правомощията на медиатора да прави предложения за помирение между страните, с което италианският модел се отличава от модела на фасилитиращата медиация, застъпен в ЕС, при която медиаторът съдейства единствено в провеждането на качествен диалог между страните;
- срокът, в рамките на който следва да приключи опитът за медиация и доказателствата за нейното провеждане преди възбуждане на съответното съдебно производство.
Независимо, че тези въпроси не са били разрешени по отправеното преюдициално запитване, СЕС има възможност да ангажира становище в последващо постановеното решение по съединени дела C-317/08, C‑318/08, C‑319/08 и C‑320/08 Alassini. С тях се приема, че задължителната съдебна медиация е допустима при условие, че :
- страните не са заставени да сключат последващо споразумение по казуса си;
- това не забавя съществено предявяването на иска по съдебен ред;
- погасителната давност не тече за времето на процедурата по медиация; и
- воденето на медиацията не причинява разходи или причинява незначителни такива за страните.
Посочените характеристики могат да бъдат поставени в основата и на цялостното определение за задължителна съдебна медиация като причислят подобно разбиране на ниво ЕС към първата очертана категория на медиационни процеси, а именно: съдебната медиации като процесуална предпоставка за допустимост на съдебния процес. Последното утвърждава и разбирането на СЕС, че приемането на задължителна форма на медиация по никакъв начин не компрометира правото на съдебна защита по чл. 6 от ЕСПЧ. Разграничение от това разбиране още преди да напусне ЕС прави Великобритания в набралото популярност съдебно решение по делото Halsey v Milton Keynes General NHS Trust [2004] 4 All ER 920 (‘Halsey’).
Цитираната практика на Великобритания ще бъде разгледана, в следващата част в продължението на статията: „Мястото на възникващия модел на задължителна медиация в България в контекста на международната юриспруденция и националните конституционни ограничения“.
Очаквайте публикуването ѝ в най-скоро време.
Автор: адв. Юлия Раданова, PhD