Медикация е поредната чуждица пробиваща си път в чистотата на българския свят език. Определението, което си прокарва път пък гласи, че това е „системното използване на лекарствени средства“. Асоциативното мислене няма как да не се включи и да се опита да намери паралела между медиация и медикация. На пръв поглед две същностно различни понятия, излезли от речниковия апарат на две коренно различни области – като медицина и медиация. Дали обаче шаблонното и стандартното може да ни помогнат да разберем същностното и дълбинното? Или имаме нужда от граничното, непреходното и нетрадиционното, за да се впуснем в лоното на пълното разбиране? С други думи – може ли медиацията да замени медикацията и да се установи като онзи системен подход на лечение в търсене на изцеление?

Традиционната теория по конфликтология и медиация е дала определение за процеса по медиация като „способ за доброволно разрешаване на спорове, при който страните се подпомагат от трето, неутрално и безпристрастно лице – медиатор, за постигане на взаимно приемливо споразумение.“ Дали обаче при един задълбочен прочит на понятието не можем да постигнем по-различно, по-пълно и вероятно по-цялостно разкриване на многоликото лице на медиацията. Нима медиацията, аналогично на медикацията, не е един способ за „медикиране“ на болестта в отношенията, която е назряла до степен да изисква външно третиране с разнообразни лекове и балсами за възстановяване и изцеряване.

Можем ли и трябва ли да възприемем медиацията като алтернативно лечение за болезнени отношения? За своеобразна терапия, при която клиничната пътека сме избрали ние? Трябва ли ни джи-пи за целта или напротив медиацията затвърждава своето амплоа на алтернатива на всичко стандартно и общоприето? Когато говорим за алтернатива обаче винаги сме в състояние на съпоставка и сравнението между стандартното и утвърденото (не неминуемо работещото или ефективното) е неизбежна.

В този ракурс медиацията алтернатива на какво е? Обичайният и автоматизиран отговор гласи, че медиацията е алтернативата на съдебното решаване на спор между две конфликтни позиции. Можем ли обаче да се съгласим с това при положение, че медиацията е призвана не да противопоставя, а да „ражда“ и „възражда“, да „дава“, не да „постановява“. Справедливо ли е тогава да етикираме един процес, насочен към изцелението в отношенията и генерирането на новото и различното, като алтернатива на състезателното и противопоставящото се? Не е ли нужно да поставим медиацията на един нов и самостоятелен връх, който нито отрича, нито се съревновава с разпределителните процедури на съдебното, а дори и арбитражно правораздаване? Медиацията повечко е системно третиране на болест в отношенията и по-малко е способ за разделяне.

Медиацията повечко е медикация с всичката системност на процеса и последователност в търсеното не на третото, а на новото и различното, на основа, което се ражда едва след изцелението, следващо болестта. Затова и медиацията, медикацията и майнфулнеса (minfullness – или в превод изпълване със съзнание, фокусирано внимание и осъзнаване на всичко, възникващо в настоящия момент) имат повече общност в същността си отколкото медиацията и съдебното администриране на спорове.

За медиацията като медикация на отношенията има да се говори, има да се мисли, има да се осъзнава. Защото системното лечение в отношенията, използвайки методите на открития и искрен диалог, не стои като алтерация на съда. Напротив – изпълва конфликта с възможност за растеж и придаване на смисъл отвъд повърхността. Именно това е смисълът на конфликта – да прокара път на новото и да изведе различното напред.