Повод за настоящото становище е публикуван на https://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=9020 законопроект за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (наричан по-долу за краткост „Законопроектът“), за който писахме в предходната ни публикация. С него се цели качествено различен подход, при който да бъде разтоварена съдебната система, да бъдат намалени съдебните разноски, да бъде стимулирано развитието на култура за алтернативно решаване на спорове, при което на база натрупания опит от участие в съдебните медиации страните доброволно започват да предпочитат процедурата при други конфликти, като по този начин да бъде изградено по-високо доверие в извънсъдебните способи за уреждане на спорове.
От друга страна, считаме, че предложеният Законопроект превъзмогва провъзгласената противоконституционност на разпоредбите от единния нормен комплекс на задължителната медиация съгласно Решение № 11 от 1 юли 2024 г. по конституционно дело № 11 от 2024 г. Конституционният съд на Република България. Приветстваме изцяло инициативата в тази насока и засвидетелстваме своята подкрепа по предложените текстове, зад които прозира задълбочената дискусия, осъществена от работната група, изготвила конкретните разпоредби. По-подробно становище по предложените изменения в закона сме входирали в Министерство на правосъдието съгласно приложения тук Pdf.
По-долу представяме някои от акцентите на които считаме, че следва да се обърне внимание:
I. Относно разноските за провеждане на информационната среща и налаганите глоби за неучастие:
Предложената уредба предвижда всички разноски по провеждането на задължителната информационна среща по медиация да бъдат покривани от бюджета на съда, без последващото им възлагане на която и да е от страните в производството. Подкрепяме това концептуално решение, като смятаме, че в разпоредбата на чл. 78б, ал. 1 от ГПК следва да бъде уточнено, че разходите, покрити от бюджета на съдебната власт, не включват личните разходи на страните за участие в срещата, като пътни разходи, изгубено трудово възнаграждение или възнаграждение на ангажираните процесуални представители.
От друга страна, следва да се отчете, че неучастието на страна в информационната среща подлежи на санкциониране с глоба съгласно чл. 92а от ГПК, като по чл. 91, ал. 1 от ГПК размерът на глобата е между 50 и 300 лв. В тази връзка намираме за необходимо въвеждането на единен критерий относно прилагането на тази санкция, тъй като за определен кръг лица с по-нисък доход подобна финансова санкция би могла да представлява ограничение на достъпа им до правосъдие.
В същото време, трябва да се има предвид, че неучастието на страна в информационната среща води до санкция с глоба по реда на чл. 92а от ГПК варираща между 50 и 300 лв. В тази връзка, считаме за необходимо да се отбележи че намираме тази разпоредба за ключова с оглед действителното функциониране на модела за задължителна информационна среща и извеждането му от неговия чисто пожелателен модел, който и понастоящем е налице. От своя страна пък предвидените глоби, съотнесени към минималната работна заплата, не се явяват прекомерни и като такива не може да бъдат квалифицирани като евентуално препятстващи достъпа до правосъдие. В тази насока обаче, считаме с цел избягване на всякакви последващи опасения за компроментиране на достъпа до ефективно правосъдие за необходимо да бъде въведен единен критерий за прилагането на тази санкция, които да бъдат законодателно установени.
II. Относно личното участие на страните в информационната среща:
Подкрепяме предвиденото изискване за лично участие на страните в информационната среща, тъй като това би допринесло за повишаване на информираността относно същността и ползите от медиацията. В същото време препоръчваме да се предвидят конкретни изключения от изискването за лично явяване – например в случаи на трайно пребиваване извън страната, когато не е възможно провеждане на среща онлайн, или при наличие на предшестващо насилие между страните, което би възпрепятствало провеждането на съвместна среща. В този контекст следва да се преразгледа формулировката в чл. 140а, ал. 3 от ГПК, според която трябва да бъдат представени „убедителни доказателства“ за извършено насилие, за да се освободи страната от участие в срещата. Домашното насилие често протича при условия, които не позволяват събиране на убедителни доказателства, поради което настояваме за отпадане на изискването доказателствата да бъдат „убедителни“ като условие за освобождаване от участие.
III. Относно финансовия стимул за страните от възстановяване на 75 % от държавната такса при наличие на постигната спогодба:
Считаме предвидения в законопроекта финансов стимул от възстановяване на 75% от платената държавна такса за положителна мярка, насърчаваща добросъвестното участие на страните в процеса. Предлагаме този стимул да бъде приложим и в случаите на оттегляне или отказ от иск, когато те са резултат от постигната спогодба в рамките на медиационна процедура – по аналогия с отменените от Конституционния съд разпоредби, в които това беше предвидено. Отбелязваме, че тази конкретна разпоредба не беше предмет на обсъждане в самото решение на Конституционния съд, а беше отменена като част от единен нормен комплекс, без да се оспорва нейната съвместимост с правото на достъп до ефективно правосъдие.
IV. Относно нуждата от допълнителна статистика, анализ и координиране на провежданите информационни срещи:
С цел ефективна интеграция на медиацията в системата за разрешаване на правни спорове в България, считаме за необходимо по-подробно регламентиране на начина на събиране и анализ на данни от проведени медиации, включително задължителните информационни срещи. Препоръчваме данните да се събират и обработват автоматизирано и унифицирано, с оглед тяхното по-лесно обобщаване на национално ниво. В тази насока намираме за целесъобразно да се обмисли създаването на модул за медиация към действащата Единна информационна система за съдилищата, който да осигурява единен подход в събирането на статистически данни. Регламентирането на подобен механизъм на законодателно ниво, както и последващото му детайлизиране в подзаконови нормативни актове, е от ключово значение за провеждането на качествена оценка на прилагането на закона.
V. Относно предложените изключения от задължителната съдебна медиация в чл. 140а, ал. 4 от ГПК:
Оценяваме високо и акцентираме върху положените усилия за юридическото и фактическо разграничение между вмененото по силата на чл. 140а от ГПК задължение за участие в информационна среща за провеждане на медиация и задължение за участие в същинската процедура, каквото не се предвижда. Така действително се застъпват и обезпечават ползите от медиацията, без неоснователно да се спира съдебният процес или достъпа до правосъдие, в разумен срок. Акцентираме и върху факултативното приложение на медиацията, по преценката на съдията, както предписва новия чл. 140а, ал. 2. Разширени са и хипотезите, изключвайки приложението на медиацията. В тази връзка считаме, че едно потенциално разширение на хипотезите на изключения за провеждането на информационна среща би било удачно, а именно- провеждането на процедура по медиация извън съдебния център, което обстоятелство страните да удостоверяват посредством нарочно издадено за целта удостоверение или други доказателства, установяващи осъществяването на това. Конкретното ни предложение е в чл. 140а, ал. 3 от ЗИД на ГПК да бъде добавена още една т. 8. в следната редакция:
(3) В случаите по ал. 1 и ал. 2 съдът не задължава страните да участват в процедура по медиация, когато:
…..
т. 8 до препращането им към информационна среща по медиация от съда страните представят доказателства за инициирана или приключена процедура по медиация към акредитиран център по медиация
Посредством това предложение се цели запазване свободата на страните да могат да избират и други доставчици на услуги по медиация, които отговарят на определени критерии, респективно са преминали през процедура по акредитация пред Министерство на правосъдието. Представянето на подобна възможност от друга страна ще позволи на страните и по-висока гъвкавост чрез възможността паралелно на инициирането на съдебното производство да водят процедура по медиация и по този начин медиацията да не става причина за отлагане на делата или тяхното забавяне с цел осъществяването й след размяната на книжата. Съответно в случай на неуспех на медиацията страните ще могат вече да реферират към проведената процедура, без усилията и разноските, ангажирани вече да бъдат оставени без разглеждане. Нещо повече, подобен подход в дългосрочен план би благоприятствал развитието на извънсъдебната медиация, която законопроектът има за цел да подкрепи. В този контекст, заслужава да бъдат обсъдени и закрепени в подзаконовата нормативна уредба критериите, на които акредитираните центрове по медиация следва да отговарят. Като такива могат да бъдат застъпени следните елементи:
§ Юридическо лице, към което работят трима или повече медиатори, вписани в Единния регистър на медиаторите в Р България и притежаващи най-малко 1 година опит в разрешаването на спорове;
§ Центърът да има приети вътрешни правила, задължителни за всички медиатори, работещи в него, които подробно разписват принципите и начина на провеждане на процедурата, етичните правила и тарифата за предоставяне на услугата;
§ Центърът да поддържа единен регистър за водените казуси, включващ данни за страните, естеството на спора, дата на иницииране и прекратяване на процедурата, брой проведени и вид срещи (онлайн/на живо; общи/индивидуални), резултат от процедурата;
§ Центърът да има приета процедура за контрол на дейността на медиаторите и отстраняването им от длъжността в случай, че бъде установено нарушение на някои от приетите вътрешни правила;
§ Центърът да притежава вътрешна система за наблюдение качеството на провежданите медиации и способи за неговото подобрение на регулярна база;
§ Центърът да има интернет сайт, на който подробно е разяснена процедурата по медиация, публикувани са вътрешните правила за работа и тарифата за предоставяне на услугите по медиация, както и медиаторите, които работят към Центъра;
Считаме, че приемането на критерии за акредитация и съблюдаването им от центровете по медиация би било решаващо за бъдещото развитие на извънсъдебните способи за намиране на решение, което по никакъв начин не препятства съдебната медиация.
VI. Относно статута на медиаторите, които ще могат да провеждат информационни срещи по медиация:
Приветстваме предложението всички вписани в Единния регистър на медиаторите да могат да упражняват дейност като съдебни медиатори, при условие че успешно са преминали съответното обучение и подбор, проведени от Висшия съдебен съвет. Подчертаваме значението на това решение, предвид необходимостта от мултидисциплинарна експертиза за ефективно прилагане на медиацията.
В същото време обръщаме внимание на предложеното изменение на чл. 21а от Закона за медиацията, съгласно което съдът може да определи задължително участие на медиатор с юридическо образование. Смятаме, че това противоречи на принципа на доброволност в медиацията, който включва не само доброволното участие и продължаване на процеса, но и съвместното определяне на медиатора и неговите професионални компетенции. В случаите, в които страните преценят, че поради спецификата на спора им е необходимо участието на медиатор с юридическа подготовка, те следва да могат свободно да направят този избор, без да са обвързани от решението на съда.