Настоящата тема ще бъде разгърната на няколко части в сайта на ИМЕУС и целта ще бъде да изследва обхватно възникващия модел на задължителна медиация в България през призмата на изложените съображения от Конституционния ни съд в Решение от 01.07.2024 г. по к.д. № 11/2021, европейската юриспруденция и правото на достъп до ефективно правосъдие. На фокус са няколко аспекта, сред които:
- същността на развиващата се българска правна уредба на задължителна медиация и къде същата се позиционира в контекста на наличните модели на задължително препращане към медиация;
- тълкуването съгласно решенията на Съда на Европейския съюз, Европейския съд по правата на човека и основните свободи и според международните стандарти за ефективни модели на задължителна медиация;
- балансът между ефективност и защита на правото на достъп до правосъдие.
С оглед на това статията съдържа кратък сравнителен анализ на избрани решения на конституционните съдилища на Румъния и Италия, очертаващи изискванията, които следва да бъдат спазени с цел обезпечаване правото на достъп до ефективно правосъдие в случай на задължителна медиация.
Макар в България да е налице правна уредба на медиацията повече от 20 години съгласно Закона за медиацията (ЗМ), разпознаваемостта на процедурата като алтернатива на съдебното администриране на спорове е все още незадоволително. Изминалият почти четвърт век сякаш доведе до поетапното налагане на подходи, чрез които вместо към съдия, страните отнасят свой спор към медиатор, с чието съдействие в комуникацията съвместно се опитват да намерят решение в условията на доброволност и пълна поверителност. Ползите от това се оценяват високо от страните, тъй като чрез тях се постигат взаимоприемливи споразумения, които отразяват интересите им и на които може да бъде придадена изпълнителна сила в едно последващо охранително производство пред районните съдилища. Независимо от това, медиацията оставаше незадължителна за страните без да бъде процесуална предпоставка за инициирането на последващи съдебни производства, а оттам и се ограничаваше нейното приложно поле. Това провокира в последните години дебат за необходимостта от изменение на правната уредба за задължаване на страните да направят опит за намиране на решение по извънсъдебен път. Всичко това бе обсъждано в контекста на провежданата съдебна реформа като способ за разтоварване на съдилищата от множеството дела, средство за повишаване удовлетвореността на страните от начина на администриране на правораздаване и като част от наложилите се практики в редица държави в Европа и отвъд континента.
В резултат на това преминаването към задължителна съдебна медиация бе заложено като ключов етап по реформа С10.R3 „Въвеждане на задължителна съдебна медиация“ от Националния план за възстановяване и устойчивост на Република България. В предвидените срокове за изпълнение на заложените мерки бяха приети измененията в ЗМ и Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК), и двете обнародвани в Държавен вестник, бр. 11 от 2023 г., които следваше да влязат в сила от 01.07.2024 г. В периода на отложеното влизане в сила на предвидената нова уредба Висшият адвокатски съвет внесе Искане за установяване на противоконституционност на чл. 19, чл. 20, чл. 21, чл. 22, чл. 23, чл. 24, ал. 1 и чл. 25 от Закона за медиацията (обн. ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г.) и на чл. 78а, чл. 140а, чл. 140б, чл. 267, ал. 3, чл. 314а, чл. 341а и чл. 374а от ГПК (обн. ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г.).
На 01.07.2024 г., именно денят, в който цитираните норми следваше да влязат в сила, Конституционният съд (КС) постанови решение по така образуваното свое к. д. № 11/2024 г., с което прогласи за противоконституционни всяка една от оспорените разпоредби. С обявяването на противоконституционността на законовата уредба започна нов дебат относно бъдещото развитие на съдебната медиация в страната и каква посока последната следва да поеме. Същият кулминира с приемането на измененията и допълненията на ГПК, обнародвани в ДВ, бр. 55 от 8 Юли 2025г., предвиждащи задължителна информационна среща за медиация в хода на редица съдебни производства, с продължителност до 3 (три) часа и с цел разясняване на страните принципите на процедурата и как същата би подпомогнала решението на техния спор.
Настоящата статия има за цел да разгледа критично така приетият нов, явяващ се втори, модел на задължителна медиация в страната и да го съпостави с някои от установените модели на задължителна медиация в рамките на Европейския съюз. Всичко това следва да установи мястото на новоприетата законова уредба и да очертае евентуалните възможности за негово подобрение за напред с цел постигане на максимално добри резултати.
Същност на приетия след решението на КС от 01.07.2024 г. модел на съдебна медиация в България
Задължителната съдебна медиация в страната бе приета посредством изменения в Гражданско-процесуалния кодекс, обн. ДВ, бр. 55 от 08.07.2025 г. („ГПК“). Целта, която така разписаните норми имаха, бе преодоляване прогласената противоконституционност на отменената веднъж вече процедура по съдебна медиация и подмяната й с нормативна уредба, съобразяваща дадените в решението на Конституционния съд по к.д. № 11/2024 г. тълкувания относно пречките, които въвеждането на още едно процесуално задължение на страните за извънсъдебно решаване на спор преди разглеждане на делото им в съда създава пред ефективното упражняване на достъп до правосъдие. С така описаните изменения в ГПК се създадоха разпоредби, по-подробно разгледани в статията ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА МЕДИАЦИЯ Е ВЕЧЕ ФАКТ. ⋆ IMEUS.bg
Анализът на новата разпоредба – чл. 140а от ГПК практически установява, че българският модел на задължителна медиация е интегрирал елементи и от двата вида законодателни решения – тези, предвиждащи категорично препращане към задължителна информационна среща по определен вид дела (аналогично на италианския модел на задължителна медиация) и моделите, предоставящи преценката за това дали страните да бъдат задължени да участват в медиация изцяло на съдиите (сходно на нормативната уредба в Австралия и Нова Зеландия). Подобен зараждащ се хибриден модел в страната ни сякаш идва в отговор на опасението за отказан достъп до правосъдие, което Конституционния съд изложи спрямо отменената през 2024 г. правна уредба на задължителна медиация.
На следващо място следва да бъде отчетено естеството на задължението, което се предвижда с новоприетата правна уредба. По същество законът говори за информационна среща за процедура по медиация. По същността си тази среща не съставлява медиация, не обвързва страните със задължение да постигнат определен резултат и не е скрепено с конкретна санкция. Единствената тежест, която неизпълнила задължението си за участие в определената като задължителна информационни среща страна би претърпяла е заплащането на разноските за провеждане на един час информационна среща съгласно Наредба № 12 от 28 юли 2025 г. за медиаторите и процедурите в съдебните центрове по медиация, приета от Висшия съдебен съвет с решение по протокол № 21/28.07.2025 г. обн. – ДВ, бр. 62 от 30.07.2025 г., т.е. 60 лв. Важна особеност в тези случаи е фактът, че за периода на провеждане на въпросната информационна среща делото не се спира, а съдопроизводствените действия продължават – правно разрешение, което акцентира върху това, че посредством преминаването към модел на „задължителна“ медиация процесуалните действия не биха били забавени, а напротив – процедурата по информационна среща по медиация ще бъде осъществявана като изцяло паралелна на съдебното производство без допирни точки между последните. От своя страна, в случай на приключване на делото със спогодба в резултат на проведената процедура по медиация, на ищеца се връща 70 на сто от внесената държавна такса, а когато споразумението е постигнато в процедура по медиация, проведена в съдебен център след задължителна информационна среща по чл. 140а от ГПК – 85 на сто. Изречение второ се прилага съответно и по отношение на внесената държавна такса за обжалване пред въззивна инстанция, когато споразумението е постигнато по време на въззивното производство.
Самото провеждане на информационната среща по медиация пък ще се извършва съобразно чл. 140б, ал. 1 от ГПК като за страните е налице еднократност на задължението да участват в нея в хода на цялото съдебно производство без значение от неговата инстанционност. Информационната среща за медиация се провежда в определения от съда срок. По общо съгласие страните могат да участват в информационна среща и в процедура по медиация и след този срок едновременно с разглеждане на делото или като поискат производството да бъде спряно по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК. При наличие на предпоставките по чл. 149, ал. 2 oт ГПК съдът пристъпва към постановяване на решение по делото, независимо че не е проведена информационна среща – когато съдът не е указал на страните да участват в срещата или някоя от страните не е участвала в нея. Съдът отлага делото за провеждане на информационна среща или на процедура по медиация само по искане на всички страни. Когато в процедура по медиация е постигнато споразумение, което е представено на съда, то се разглежда по реда на чл. 234 или чл. 321, ал. 5 от ГПК.
След решението на КС по к.д. № 11/2024 от 01.07.2024 г., което критикува предходния модел на съдебна медиация като накърняващ достъпа до правосъдие, измененията в ГПК (чл. 140а–140б) от 2025 г. на практика адресират преждеизложените съображения относно противоконституционност на модела. В този вид новата нормативна уредба формално отговаря на основните конституционни критерии за пропорционалност, доброволност, липса на задължение за обвързващ резултат, ограничени разходи, липса на процесуална бариера пред съда, включително защита при случаи на насилие. С оглед на това и предвид, че към момента на изготвяне на настоящата статия разпоредбите относно задължителната медиация вече са в сила, следва да бъде потърсен отговор на въпроса къде се позиционира българският модел на задължителна медиация спрямо наличните такива в Европейския съюз.
Очаквайте публикуване в най-скоро време на следващите части!
Автор: адв. Юлия Раданова, PhD