Противоконституционни ли са разпоредбите на Закона за медиация и ГПК, въвели задължителната медиация в страната след постановяването на решението на Съда на ЕС по дело C-658/23 от 03.09.2024 г.?    

Развитието на нововъзникващия модел на задължителна медиация в България следва същия път като румънския модел, но се сблъска със своите препятствия.

Нека припомним какво се случи понастоящем с модела на задължителна медиация в страната:

Задължителният модел на медиация в България трябваше да влезе в сила на 1 юли 2024 г. и предвиждаше изискване по част от делата след размяната на съдебните книжа страните да бъдат задължени да присъстват на първоначална информационна сесия, обясняваща как медиацията може да им помогне. Очертаната процедура трябваше да се проведе от медиатор, работещ в новосъздадените центрове за медиация към съда, като нейното провеждане за период от 3 часа бе предвидено да е безплатно за страните. В резултат на това бяха проведени съответните конкурси и селектирани съдебните медиатори, които да провеждат така описаните медиации. Година след тези законодателни промени, датиращи от февруари 2023 г., разпоредбите бяха оспорени от Висшия адвокатски съвет, който твърди, че подобно „задължително“ присъствие на информационна сесия, ведно с предвидената санкция за неучастие на страна, възпрепятства ефективния достъп до правосъдие.

В деня в който новоприетата уредба следваше да влезе в сила българският Конституционен съд прогласи нововъведени текстове относно задължителната медиация за противоконституционни поради това, че последните забавят достъпа до правосъдие и ефективното правораздаване, нарушават принципа на доброволността, като въвеждат принуда за участие в медиация, и противоречат на правовата държава.

По същество решението на Конституционния съд направи следните важни уточнения в мотивите си, а именно: че насърчаването на използването на АРС и чрез това намаляването на съдебната работа са две легитимни цели, които са в съответствие с общо – Европейския контекст и не противоречи на Конституцията. Освен това Съдът цитира и Резолюцията на Европейския парламент от 12 септември 2017 г. относно прилагането на Директивата за медиацията, в която се признава наличието на редица трудности в националните правни системи, произтичащи главно от състезателната традиция, липсата на култура на доброволното уреждане на спорове и ниската осведоменост относно извънсъдебните средства за намиране на решение. Всичко това свидетелства за благоприятното отношение на Конституционния съд към института на медиацията и необходимостта от предприемане на редица мерки за неговото насърчаване. Съдът обаче постанови, че принуждаването на страните да участват в процедура по медиация в хода на текущо гражданско производство поставя под въпрос навременното предоставяне на исканото правораздаване от съда. Зад това твърдение прозира опитът на Съда да посочи, че мястото на медиацията е преди започването на самия процес, аналогично на други модели на задължителна медиация в Европа, а не след подаването на исковата молба.

С решение по дело C-658/23 Съдът на ЕС практически  даде шанс за рестартиране на задължителните модели на медиация в ЕС, които понастоящем са били обявени за противоконституционни. Това е така, защото съдиите в Люксембург потвърдиха възможността с национален закон определени спорове да следва да бъдат отнесени към процедура по медиация – независимо дали преди или след образуване на съдебно производство, при условие това да не е свързано с прекомерни разноски или съществено отлагане на съдебното производство. Това подчертава решаващата роля на медиацията за ефикасното разрешаване на спорове, като същевременно намалява натрупаните съдебни дела в цяла Европа. Нещо съществено ново в цитираното решение обаче е постановената възможност на националните съдилища да не приложат предходно решение на Конституционния съд на тази държава членка, което преди това е обезсилило национално законодателство, въвеждащо задължителна медиация. Въздействието на решението е огромно, тъй като може да принуди някои държави-членки (като например Румъния и България) да преразгледат пътя си към интегриране на задължителни модели на медиация. Това произтича от новото тълкуване на СЕС на чл. 3, буква а) във връзка с чл. 5, ал. 2 от Директивата за медиацията, предоставяйки на държавите членки свободата да решат дали да предвидят задължителна медиация или не. Съгласно решението на Съда на ЕС разпоредбата „трябва да се тълкува че….  не пречи на съдилищата на държава-членка да не приложат решение на Конституционния съд на тази държава-членка, което обезсилва националното законодателство, съгласно което допустимостта на определени действия, които могат да попаднат в обхвата на тази директива зависи от спазването от страна на жалбоподателя на задължението за участие в информационна среща относно ползите от медиацията, тъй като такова решение не попада в обхвата на тази разпоредба и следователно не може да й противоречи.“.

Тълкуването по-горе на практика дава право на съдиите да пренебрегнат предишно решение на Конституционния съд и да започнат да прилагат националните правни разпоредби, които вече са били обявени за противоконституционни. Решението на СЕС е в отговор на преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС от Първоинстанционния съд на Букурещ, 3-ти район – гражданско отделение, относно тълкуването на чл. 5, параграф 2 от Директивата за медиацията. Делото се отнася до малък иск. В съкратеното производство за искове с малък материален интерес ищецът е поискал от съда да осъди ответника да заплати сумата от 4 652,95 RON, представляваща главницата и договорната лихва за забава от 0,5% за ден забава, заедно със законната лихва от датата на цесия до пълно изплащане на задължението. За този вид спорове се прилагат разпоредбите на чл. 2, параграф 1, точка 2 от Румънския закон за медиацията № 192/2006. Те налагат на ищеца, поради недопустимост на иска, да присъства на информационна сесия по медиация преди завеждане на иска или след започване на производството, в определения от съда срок. Приложими са за спорове по въпроси, предвидени в чл. 60, ал. 1, т. 1, букви а) – е. В решението си Съдът на ЕС приема, че от самата формулировка на посочената разпоредба следва, че по отношение на спорове, попадащи в обхвата на Директивата за медиация, последната по принцип не изключва националното законодателство да прибягва до задължителна медиация. Това потвърждава отново идеята, че принуждаването на страните към медиация или предвиждането на определени санкции за неявяване на процеса съгласно националното законодателство по принцип е съвместимо с член 5, параграф 2 от Директивата, при условие че  не възпрепятства страните да упражняват правата си на достъп до правосъдие.

По-важното обаче е, че съдът отбеляза, че член 5, параграф 2 от Директива 2008/52, тълкуван във връзка с принципа на върховенството на правото на ЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че:

Съдилищата на държава-членка могат да оставят неприложено решение на конституционния съд на тази държава-членка, което обезсилва националните разпоредби, съгласно които допустимостта на определени жалби, които могат да попадат в обхвата на настоящата директива, подлежи на спазване от страна на молещата страна със задължението да участва в информационна среща за предимствата на медиацията, тъй като такова решение не попада в обхвата на тази разпоредба и следователно не може да й противоречи.

В заключение от горното, вечният дебат за това дали упълномощаването на страните за медиация нарушава правото им на ефективен достъп до правосъдие, изглежда, е намерил своя отговор в неотдавнашното решение на Съда на ЕС по дело C-658/2023. Подобно решение може да накара политиците да преразгледат и усъвършенстват рамките за задължителна медиация, като гарантират, че държавите остават в съответствие със законодателството на ЕС и същевременно зачитат вътрешните правни принципи. В същото време решението дава право на съдиите де факто да пренебрегнат предишни решения на Конституционния съд и да започнат да прилагат националните правни разпоредби, обявени за противоконституционни. Това е така, тъй като вече е установено, че задължаването на страните да се опитват да прилагат механизми за извънсъдебно разрешаване на спорове е в съответствие с ефективната съдебна защита и не възпрепятства достъпа до съд.