Съдът в Ню Йорк, САЩ, отказа да гледа транспортния спор между енергийната компания Baker Hughes и спедитора Kuehne + Nagel, препращайки го на арбитраж. Причина за това е съдържащата се в договора между двете компании ескалационна или още наричана многостепенна клауза за намиране на решения, предвиждаща отнасянето на всички спорове първо към медиация, а в случай на непостигане на решение – към арбитраж. Към момента на постановяване на съдебното решение страните се намират в процедура по медиация считано от м. януари 2022 г., което обаче не е пречка на логистичната компания да инициира процедура за прогласяване, че съдебното производство би било допустимо между страните, при липса на споразумение в резултат на медиацията.
Казусът произтича от задържане на стока на Baker Hughes на бразилското летище от местната митница поради пропуск на превозвача, организиран от спедитора, в предоставянето на един от митническите манифести. В резултат на така задържаната стока Baker Hughes претендира настъпилите вреди, чието обезщетение търси от спедитора. Страните започват процедура по медиация съгласно сключения помежду им договор. Независимо от това, спедиторът твърди в нарочно заведено за целта съдебно производство, че въпросната клауза не обхваща възникналия казус, чието окончателно решение следва да бъде постановено от съд, а не от арбитраж, в случай на неуспех на медиацията.
Интерес представлява самата ескалационна клауза, предмет на спора, която в превод гласи:
“В случай на спор между Страните по настоящия Договор, произтичащ от или свързан с него, по писмено искане на която и да е от тях, всяка от Страните ще определи нарочен представител, който да встъпи в преговори с другата страна в опит да се разреши този спор. Посочените представители ще бъдат мениджъри с достатъчно правомощия да участват в добросъвестни преговори и да обвържат страната, която представляват. Ако определените представители не са в състояние да разрешат спора в рамките на разумен срок (но в никакъв случай не повече от тридесет (30) дни от датата на получаване на писменото искане), спорът ще бъде ескалиран до представители на всяка страна поне едно (1) ниво по-високо в тяхното съответни организации, отколкото участващите в предишния кръг от преговори. С изключение на случаите, когато съдът допусне по искане на една от страните обезпечение по този Договор, нито една от тях не може да инициира официално производство, свързано със спора, докато последващо определените представители добросъвестно не заключат, че доброволно разрешаване чрез продължаване на преговорите по въпросния въпрос не изглежда вероятно. Ако така последващо определените представители също не са в състояние да разрешат спора в разумен срок (но в никакъв случай повече от шестдесет (60) дни от датата на получаване на писменото искане), Страните следва да встъпят в процедура по медиация, която ще бъде проведена от един медиатор съгласно правилата на Института за разрешаване на спорове CPR (www.cpradr.org) („CPR“) или, в случай, че която и да е от страните по Договора не е юридическо лице, регистрирано в САЩ, с правилата за АРС на Международната търговска камара („ICC“), като използва правилата и процедурите, действащи към момента на възникване на спора. Медиаторът ще разглежда всички въпроси от техническо естество, трудово-правни такива или други въпроси, свързани със спора. В случай, че Страните не са в състояние да разрешат спора в рамките на тридесет (30) дни от началото на медиацията, или ако една от страните не участва в медиацията, както е договорено тук, всяка от Страните може да отнесе спора към арбитраж от едноличен арбитър ( за спорове, възникнали за еквивалент на 5 милиона щатски долара или по-малко) или 3 арбитри (за искове, възникнали над еквивалент на 5 милиона щатски долара) в съответствие с Правилата за CPR за неадминистриран арбитраж на бизнес спорове, които са в сила към момента, или когато нито една от страните не е юридическо лице в САЩ, в съответствие с арбитражните правила на ICC. Освен ако Страните не договорят друго, медиаторът няма да може да изпълнява ролята на арбитър по делото. Мястото на арбитража е Ню Йорк, САЩ, а езикът на арбитража е английски. Арбитражът се урежда от Федералния закон за арбитража и решението, постановено от арбитъра(ите), може да бъде внесено от всеки съд с неговата юрисдикция. Страните ще участват в арбитража добросъвестно и ще споделят поравно административните разходи по медиацията и арбитража. Арбитърът няма право да присъжда вреди, надвишаващи обезщетилните такива, и всяка страна неотменимо се отказва от всички права за възстановяване на такива некомпенсаторни щети по отношение на всеки спор, разрешен чрез арбитраж по настоящия Договор. Спедиторът неотменимо се отказва от всички възражения относно мястото на провеждане, юрисдикцията на съда и правото на съдебен процес от съдебни заседатели във всяко съдебно действие, производство или иск, съпътстващи арбитраж, преди да възникнат от настоящия договор.“
Подробният и изчерпателен текст по-горе е оценен от съда в Ню Йорк за достатъчно ясен и недвусмислен в желанието на Страните да решат спора си посредством арбитраж. Именно на това основание и съдията по делото приема, че клаузата е ясна, изрична и недвусмислена в изразяването на волята за решаването на споровете, произтичащи от Договора, посредством процедура по арбитраж. Нещо повече, съдебният акт постановява, че въпросната ескалационна клауза е достатъчно обща, за да обхване в полето на приложението си всички спорни въпроси между Страните. Нещо повече, изхождайки от текста на цитираната разпоредба съдът постановява, че въпросът относно дали даденият казус подлежи на разглеждане в контекста на арбитражно или съдебно производство, е от компетенциите на самия арбитраж. За това заключение съдебният акт се позовава на предходна съдебна практика, и именно Metro. Life Ins. Co. v. Bucsek, DDK Hotels, LLC v. Williams-Sonoma, Inc. First Options of Chi., Inc. v. Kaplan. Съгласно последните много рядко се среща изричното позоваване в арбитражните клаузи на конкретен орган, било съд или арбитър, които следва да решат така повдигнат спор за компетенции. Независимо от това, съдията в случая приема, че арбитражността на спора следва да бъде определена от самия арбитър след неговото валидно сезиране. Това е така поради широкия обхват на арбитражната клауза и изричното позоваване към два вида арбитражни правила, всяка от които предвижда че подобни въпроси попадат в компетенциите на самия арбитражен съд. На база на тази обосновка искането за отнасяне на спора към съдебното му решаване е отхвърлено, а самото производство е спряно докато съответния арбитраж бъде сезиран и се произнесе дали има компетенции в казуса.
Самият текст на съдебното определение може да намерите на този линк.
Екипът на ИМЕУС ще продължава да ви информира за сходни казуси, които илюстрират добрите практики за насочване на търговски спорове към пълния спектър на алтернативните форми за решаване на спорове – било посредством медиация или арбитраж. За повече детайли, следете страницата ни във Фейсбук, и не забравяйте да се абонирате за подкаста ни „Преговори и медиация“, където предстои да застъпим темата.