Институтът по медиация и управление на спорове ИМЕУС публично заявява пълната си подкрепа по предложените за обсъждане Законопроекти за изменение и допълнение на Закона за медиацията (ЗМ) и (ГПК) („Законопроектите“), предвиждащи задължителна медиация по част от съдебните производства. Измененията предвиждат промяна на нормативната уредба в насока стимулирането на гражданите и бизнеса все по-често да обръщат своите спорове към процедура по медиация, включително и посредством задължаването им да преминат през нея в случаите на развод, всякакви спорове във връзка родителски права и режим на лични отношения, спорове между съсобственици и собственици на апартаменти в режим на етажна собственост, спорове във връзка с дружества с ограничена отговорност. Със Законопроектите се цели качествено различен подход, при който след инициирането на дело в една от горепосочените сфери страните задължително следва да преминат през процедура по медиация в център по медиация към съответния съд в рамките на до 3 часа. От друга страна, Законопроектите уреждат възможност съдиите да задължат страните първо да опитат решаване на спора си чрез медиация в случай, че касае парична претенция, договорно отношение, спор за собственост/владение, интелектуално или индустриално право на собственост, трудово правоотношение, членски правоотношения. Чрез това се търси разтоварване на съдебната система и стимулиране развитието на култура за алтернативно решаване на спорове, при което на база натрупания опит от участие в съдебните медиации страните доброволно започват да предпочитат процедурата при други конфликти.
В тази насока от ИМЕУС изразяваме цялостна подкрепа за заложените промени, като считаме, че единствено приложението им във времето би действително показало евентуалните насоки за последващо изменение. Независимо от това, излагаме следните предложения, които считаме, че в дългосрочен план могат да бъдат обсъдени и приети в перспектива:
I. Относно предложените чл. 78а, ал. 2 и ал. 3 от ЗИД на ГПК за страната, която следва да понесе сторените разноски за процедурата по медиация в случай на липса на споразумение:
Ал. 2 на чл. 78а на ЗИД на ГПК предвижда разноските за осъществяването на съдебната медиация да бъдат покривани от бюджета на съда, а впоследствие възстановявани му от страната/страните спрямо изхода на спора. Предложената ал. 3 на цитираната разпоредба постановява пък, че неучаствалата в медиацията страна/и следва да понесат изцяло сторените разноски в хода на процеса. Посредством това действително страните ще бъдат стимулирани да участват в предвидената 1-часова информационна среща, в рамките на която да се запознаят с принципите и ръководните начала на процедурата. Същевременно обаче тяхното участие в 1-часова среща по никакъв начин не ги задължава да обсъдят сериозно възможностите за постигане на споразумение помежду си. В тази насока излагаме на Вашето внимание законодателно решение, приложимо в редица чуждестранни юрисдикции, при което в случай че и двете страни участват в процедурата по медиация разноските биват възлагани на страната, която не положи „разумни“ усилия да уреди спора извънсъдебно. Последното стимулира страните, под угрозата на евентуална негативна финансова тежест, не просто да чуят основните принципни положения на процедурата по медиация, но и да участват активно в дискусия, обсъждаща по същество възможни варианти за споразумение. Подобна уредба успешно се прилага в щата Нов Южен Уелс, Австралия и дава изключително положителни резултати. За периода от приемането си до сега обект на дискусия е какво следва да се разбира под „разумни“ усилия, предприети от страните в опит да разрешат спора извънсъдебно. Наложилото се разбиране както сред съдиите, така и сред академичната общност е, че под „разумни“ следва да бъдат приемани онези добросъвестни действия на страните, обичайни за подобни производства, в които участниците не са отхвърлили вариант на спогодба, която съдържа клаузи повтарящи в същността си последващо постановеното съдебно решение. Ergo като критерий за определяне дали поведението на страната е било разумно или не се възприема самото съдебно решение, постановено впоследствие по казуса, който страните не са решили извънсъдебно. В случай че дискутираните параметрите на това споразумение повторят в по-голямата си част тези на последващото съдебно решение, но страните не са го сключили поради необоснован отказ на една от страните, то подобен отказ следва да бъде квалифициран като „неразумен“ и на основание на което на отказалата страна да се възложат разноските на цялото производство. Приемането на сходен подход в България би могло допълнително да ускори процеса на възприемане на култура за приоритетно решаване на споровете по извънсъдебен ред и отнасянето им към съд единствено при невъзможност за споразумение.
Нещо повече, осъществяването на последващата оценка от съдията относно „разумните“ усилия на страните да постигнат спогодба би било възможност именно на база предвиденото в чл. 25 от ЗМ задължение на съдебния медиатор да информира съда за изхода на делото. Респективно, считаме че е мислимо да бъде преосмислен моделът на разпределение на разноските в посока предвиждането, че същите ще бъдат за сметка на страната, която с поведението си е отказала споразумение, което впоследствие приповтаря в голямата си част съдържанието на съдебния акт. Действително подобна промяна не е изначално лишена от редица евентуални негативни аспекти. Същевременно обаче споделяме становището, че приемането й би дало далеч по-силен стимул на страните в процедурата по медиация не просто да участват в медиация, но и действително да извличат максимума от процедурата.
II. Относно определянето на размера на разноските за провеждане на процедура по медиация в чл. 78а, ал. 2 от ЗИД на ГПК:
В предложените разпоредби е уточнен механизма за разпределяне на разноските, свързани с провеждането на процедурата по медиация. Същевременно обаче на първо четене изглежда неясен техния размер и начин за изчисление. Считаме, че е добре изрично да бъде включено в предложената разпоредба на чл. 78а от ЗИД на ГПК референция към Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, където това да бъде изрично уредено. Последното би имало за пряк ефект повишаване на предвидимостта на разноските, свързани с воденето на цялото съдебно производство, включващо в себе си и процедура по медиация – обстоятелство, за което страните най-често предпочитат да бъдат информирани от своите адвокати, в случай че такива са ангажирани. Подобен подход би бил и изключително полезен като превенция на възможността процедурата по медиация да бъде възприемана от страните единствено като допълнителна спънка и оскъпяване на достъпа им до правораздаване при липса на яснота за начина на определяне на разноските, свързани с това.
III. Относно предложените изключения от задължителната съдебна медиация в чл. 140а, ал. 4 от ГПК:
Предложените изключения от задължителната съдебна медиация квалифицират предвидения модел на задължителна медиация в страната като безусловна задължителна медиация, предполагаща редица изключения от правилото медиация да бъде извършвана във всички strictu sensu случаи на задължителна медиация. Подобни модели са изключително полезни с това, че внасят яснота в обществените отношения, които подлежат на задължителна медиация, но приемат, че в определени случаи медиация не следва да бъде осъществявана. Присъединяваме се към подобен законодателен подход, но считаме, че към предвидените изключения следва да бъдат добавени и още основания. Такова основание например следва да бъде провеждането на процедура по медиация извън съдебния център, което обстоятелство страните да удостоверяват посредством нарочно издадено за целта удостоверение или други доказателства, установяващи осъществяването на това. Конкретното ни предложение е в чл. 140а, ал. 4 от ЗИД на ГПК да бъде добавена още една т. 7. в следната редакция:
(4) В случаите по ал. 1 и ал. 2 съдът не задължава страните да участват в процедура по медиация, когато:
т. 7 до препращането им към медиация от съда страните представят доказателства за инициирана процедура по медиация към акредитиран център по медиация
Посредством това предложение се цели запазване свободата на страните да могат да избират и други доставчици на услуги по медиация, които отговарят на определени критерии, респективно са преминали през процедура по акредитация пред Министерство на правосъдието. Представянето на подобна възможност от друга страна ще позволи на страните и по-висока гъвкавост чрез възможността паралелно на инициирането на съдебното производство да водят процедура по медиация и по този начин медиацията да не става причина за отлагане на делата или тяхното забавяне с цел осъществяването й след размяната на книжата. Съответно в случай на неуспех на медиацията страните ще могат вече да реферират към проведената процедура, без усилията и разноските, ангажирани вече да бъдат оставени без разглеждане. Нещо повече, подобен подход в дългосрочен план би благоприятствал развитието на извънсъдебната медиация, която законопроектът има за цел да подкрепи. В този контекст, заслужава да бъдат обсъдени и закрепени в подзаконовата нормативна уредба критериите, на които акредитираните центрове по медиация следва да отговарят. Като такива могат да бъдат застъпени следните елементи:
- Юридическо лице, към което работят трима или повече медиатори, вписани в Единния регистър на медиаторите в Р България и притежаващи най-малко 1 година опит в разрешаването на спорове;
- Центърът има приети вътрешни правила, задължителни за всички медиатори, работещи в него, които подробно разписват принципите и начина на провеждане на процедурата, етичните правила и тарифата за предоставяне на услугата;
- Центърът поддържа единен регистър за всеки поет казус, включващ данни за страните, естеството на спора, дата на иницииране и прекратяване на процедурата, брой проведени и вид срещи (онлайн/на живо; общи/индивидуални), резултат от процедурата;
- Центърът има приета процедура за контрол на дейността на медиаторите и отстраняването им от длъжността в случай, че бъде установено нарушение на някои от приетите вътрешни правила;
- Центърът притежава вътрешна система за наблюдение качеството на провежданите медиации и способи за неговото подобрение на регулярна база;
- Центърът има интернет сайт, на който подробно е разяснена процедурата по медиация, публикувани са вътрешните правила за работа и тарифата за предоставяне на услугите по медиация, както и медиаторите, които работят към Центъра;
Считаме, че приемането на критерии за акредитация и съблюдаването им от центровете по медиация би било решаващо за бъдещото развитие на извънсъдебните способи за намиране на решение, което по никакъв начин не препятства съдебната медиация.
IV. Относно чл. 19, ал. 1 от ЗИД на Закона за медиация, предвиждаща провеждането на съдебна медиация единствено от центровете по медиация към съответните съдилища:
В духа на гореизложените съображения, считаме че провеждането на задължителна медиация следва да може да бъде осъществявано и от акредитирани центрове по медиация, в случай че страните са се съгласили на това. Последното би разширило възможността на страните сами да изберат доставчик на услугата по медиация, който в най-пълна степен притежава необходимите познания и опит и се ползва от доверието им. Всичко това в най-пълна степен отговаря и на принципа на доброволност на процедурата по медиация, който включва в себе си не просто желанието на страните за споразумение, но и начина на постигането му, в това число и медиаторът/ите, които да им съдействат в това. Считаме, че подобно „разширяване“ на съдебната медиация, включително и чрез включването в нея на акредитираните от Министерство на правосъдието центрове по медиация би спомогнало за налагането на култура по извънсъдебно решаване на спорове. От своя страна, последното би адресирало и редица проблеми, които е възможно да възникнат в центровете по медиация към по-малките съдилища, в които вероятно първоначално ще работят малък брой медиатори с потенциални предхождащи отношения с едната или двете от страните, препятстващи възможността да бъдат медиатори по подобни казуси. В тези случаи макар и задължени по закон да проведат процедура по медиация преди даването на ход на делото по същество съвсем реален е рискът да не е налице медиатор в центъра по медиация, който да може да осъществи това. От друга страна нерядко за страните възникват известни опасения в хода на процедурата, което ги стимулира да искат продължаване на медиацията с друг медиатор. В случай на подобна ситуация би било удачно по съгласие на участниците това да може да бъде извършвано от акредитиран център по медиация.
Ако подобно предложение бъде прието, то би следвало страните редом с доказателствата за провеждане на процедурата по медиация да представят на съда и доказателства за сторените от последните разноски за нея, които да бъдат разпредени по реда на предложения нов чл. 78а от ЗИД на ГПК.
V. Относно предложението за продължаване на процедурата по съдебна медиация и след предвидените 3 (три) часа в чл. 22, ал. 3 от ЗИД на ЗМ и покриването на разноските, свързани с това:
В предложения текст на ЗИД е заложено задължителната съдебна медиация да бъде с продължителност до три часа, след изтичането на които страните да могат да продължат процедурата. В тази насока обаче е добре да бъде уточнено как ще бъдат покривани разноските, свързани с това, предвид, че съгласно предложения чл. 78а, ал. 1 от ЗИД на ГПК от бюджета на съда ще бъдат финансирани единствено възнаграждения за процедурата до 3 часа, а в ал. 2 се говори че единствено тези разноски ще бъдат възлагани впоследствие от страните съобразно изхода на спора.
Една от възможностите за адресиране на този въпрос е чл. 78а, ал. 2 от ЗИД на ГПК да бъде преформулиран по следния начин:
(2) Когато по делото е проведена процедура по медиация съгласно чл. 140а и чл. 140б, която е приключила без постигнато споразумение, разноските за провеждането на процедурата по съдебна медиация се заплащат от страните съобразно изхода на спора, а в полза на съда се присъждат тези разноски, които са били преведени от бюджета на съда съгласно ал. 1 по-горе, в случай на такива.
Приемането на подобна разпоредба би адресирала и онези случаи, при които страните провеждат процедура по медиация в акредитиран център, във връзка с което претърпяват разноски. Тези разноски, в случай на липса на спогодба помежду им уточняваща разпределянето им, ще следва да бъдат доказани по делото и разпределени между страните по реда на предложения нов чл. 78а от ГПК.
В обобщение, изцяло подкрепяме приемането на задължителна съдебна медиация по част от делата с цел налагането на култура за приоритетно решаване на споровете извън съда. С оглед на това от Института по медиация и управление на спорове ИМЕУС застъпваме становището, че Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за медиацията и Гражданския процесуален кодекс следва да бъдат приети при отчитане на посочените по-горе съображения и внасяне на съответните изменения.