В изминалата седмица се случи нещо изключително важно, като изключим политическия хаос, развитието на една война, тегнеща над цялото човечество, и хилядите плажни снимки, изпълнили социалните мрежи с нахилени летовници – Висшия съдебен съвет (ВСС) стартира проект за задължително провеждане на първа медиационна среща по някои граждански и търговски дела. Проектът е част от визията на ВСС във връзка с Националния план за възстановяване и устойчивост (НПВУ), чието реализиране е финансирано от Европейския съюз. В него се предвижда още изграждането на 128 центрове за медиация към всички окръжни и районни съдилища и подбор и обучение на медиатори за тях. Пресконференцията обедини представители на ВСС – в лицето на Дaниeлa Mapчeвa, представители на съдебната власт – а именно съдия Евгени Георгиев и Александър Ангелов, адвокатурата – адв. Красимир Недев и адв. Свилена Димитрова, явяваща се представител и на медиаторската общност. Разнородната композиция на представителите на различните гилдии, които биха били засегнати от подобни изменения, сякаш ясно очертава крайната нужда за единствено и обединениe на различните професионалисти в приемането на единна посока за начина, по който алтернативните способи за решаване на спорове ще бъдат последващо интегрирани като част от съдебната реформа. Интерес представлява фактът обаче че в пресконференцията липсваха представители-говорители на изпълнителната или законодателната власт. Въвличането на именно тези две власти в процеса на обсъждане, пилотиране и последващо имплементиране на емпирично установеното в резултат на тези първи наченки на задължителна медиация би благоприятствало воденето на ефективен диалог за предстоящите промени, които ще изискват да намерят своето отражение в изменения на законодателна уредба. България е една от едва 3-те останали държави-членки на ЕС, в които липсва каквато и да е форма на задължителна медиация, въпреки редицата предложения и проекти в тази насока. Това е индикация за няколко наблюдавани тенденции:
- липсата на социо-културна обусловеност на доброволното намиране на решение на спорове, макар медиацията да има своите исторически корени в обществото ни, включително и в лицето на мировите съдии, действали до 1934 г.;
- непостигането на единно становище на различните професионални гилдии, ангажирани в процеса – а именно съдии, адвокати, медиатори, представители на изпълнителната и законодателната власт.
- недоверие във възможностите, които извънсъдебното решаване на спорове предоставя, което се намира в обратна зависимост на растящото недоверие в съдебната власт – сякаш колкото повече недоверие е налице спрямо съдилищата, толкова повече същите са първите институции, към които страните се обръщат в случай на спор, забравяйки за останалите налични алтернативи;
- твърдото убеждение, че макар медиацията да е работеща в толкова много културно близки до нас общества, тя презумптивно няма да бъде успешна в страната;
- все още незадълбоченото разбиране за начина на протичане на процеса по медиация у професионалистите и обществото като цяло, водещо до липсата на навици за обръщане към процеса.
Изброените причини обаче не са уникални, нетипични или единствено характерни за страната ни. Обръщайки поглед зад граница прави впечатление, че именно същите съображения са съпътствали първоначалните стъпки на различните модели на задължителна медиация в редица други страни. Само за пример – Австралия, където задължителната съдебно-реферирана медиация има повече от 20 годишна история, е известна с това, че моделът започва с активната позиция на съдийската колегия, която изначално приема серия от декларации на съдийската колегия относно принципите на които съдебното препращане към медиация следва да се опира. Впоследствие моделът бива законодателно закрепен на федерално ниво посредством приемането на редица изменения в Гражданско процесуалния кодекс, Закона за преструктуриране на фермерските задължения, Законът за търговските наеми, Законът за адвокатурата и Закона за управление на общите части. Нормативната уредба предвижда всички спорове, произтичащи от подобен род отношения, задължително да бъдат отнесени към медиация преди инициирането на каквито и да е съдебни производства. Подобни промени, естествено, са приети с разумно ниво на скептицизъм и не са били осъществени без необходимите проверки на степента, до която предвижданото действително отразява нуждите на обществото. Две години след иницииране на пилотирането на първите програми се провеждат сериозни анализи и оценки на постигнатите резултати, които обуславят и последващото утвърждаване на модела на съдебна медиация. Така посредством едно поетапно и премерено навлизане на задължителната съдебна медиация, в която проактивна роля играят съдиите, се налага функционираща система, която има високи нива на успех и благоприятства стимулирането на култура, основана на широко застъпване на извънсъдебно решаване на спорове. При този модел специфичното е възможността на съдиите не просто да изискват участие на страните в процедура по медиация, но и по свое усмотрение да ги задължат като спрат производството до момента на приключване на процеса и получаване на доклад от страна на медиатора за провелата се процедура.
Друга различна разновидност на задължителна съдебна медиация е тази при която провеждането на процеса се явява процесуална предпоставка за допустимост на самия съдебния процес. За осъществяването й обаче се предполага приемането на законодателна уредба, която да регулира вида производства, изискващи като първа стъпка към тяхното решение иницииране на процес по медиация. Тази категория се определя от проф. Сандер като „категорична“, тъй като не допуска в себе си изключения от задължението, явяваща се процесуална предпоставка за иницииране на конкретно производство. Пример за подобна форма на задължителна съдебна медиация е италианския модел, който предполага част от делата задължително да бъдат предхождани от медиационна информационна среща, в рамките на която да бъде разяснявано на страните същността на процеса и очакванията спрямо тях. Разновидност на този модел е задължителните форми на медиация, допускаща в определени случаи същата да не бъде провеждана поради наличието на препятстващи я обстоятелства. Пример за подобни изключения са казусите, касаещи родителски права и правото на личен контакт, допускащи медиация да не бъде провеждана в случаите на насилие.
Един трети вариант на задължителни медиация са квази-задължителни форми, при които макар процедурата по медиация да не е уредена като задължителна, последната практически се прилага поради факта, че в противен случай съдебните разноски впоследствие биват възлагани на страната, станала причина подобен процес да не бъде осъществен. Пример за подобен подход е уредбата в Нов Южен Уелс и Закона за уреждане на граждански спорове от 2011 г. (Civil Dispute Resolution Act 2011), съгласно която на страната, която не положи „разумни“ усилия да уреди спора извънсъдебно, се възлага понасянето на всички сторени в процеса разноски. Последното стимулира страните, под угрозата на евентуален негативна финансова тежест, да участват в процес по медиация.
Гореизложеното очертава принципните различия между основните видове форми на задължителна медиация. Към какъв модел ще тръгне България предстои да разберем след първите резултатите от пилотния проект на ВСС. А до тогава – да се обединим и да възкресим с лятна надежда бъдещето на задължителната медиация в страната като необходимост за действителна съдебна реформа.