Медиацията, като част от европейската политика за сътрудничество по граждански и търговски дела, е въведена с Директива 2008/52/ЕО. Европейският парламент признава, че целите на Директивата не са постигнати, като процедурата се използва в по-малко от 1% от делата, с изключение на Италия, където е въведена задължителна съдебна медиация. В отговор, България включва медиацията в своя План за възстановяване и устойчивост, с изменения в Закона за медиацията и Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК), предвиждащи задължителна медиация за определени спорове, в сила от 01.07.2024 г.

Идеята за задължителната съдебна медиация възниква през 1976 г. от проф. Франк Сандер, който предлага различни подходи за правораздаване. Задължителната медиация е условно разделена на три категории:

1. **Процесуална предпоставка за допустимост на съдебния процес**: Провеждане на медиация преди започване на съдебно производство, както в италианския модел. Има и изключения при домашно насилие.
2. **По разпореждане на съда**: Съдията може да задължи страните да участват в медиация. Пример за това са Австралия и Великобритания.
3. **Квазизадължителна медиация**: Страните са практически задължени да участват, тъй като отказът води до възлагане на съдебните разноски. Пример е Законът за уреждане на граждански спорове от 2011 г. в щата Нов Южен Уелс.

Задължителната съдебна медиация в България е регулирана в Закона за медиацията и ГПК и влиза в сила от 01.07.2024 г. Тя цели стимулирането на гражданите и бизнеса да използват медиация при спорове между съсобственици, делби, конфликти в дружествата с ограничена отговорност и др. Законодателството предвижда задължителна медиация с продължителност до 3 часа, при определени спорове.

Условно, задължителната съдебна медиация в България може да бъде разделена на:

1. Категорична съдебна медиация без изключения – т.е. медиация, при която всяко делото в съда не може да продължи преди съдията да насочи страните към съдебен център по медиация. Съдът следва да задължи страните да участват в първа среща по медиация при спорове за разпределяне на ползването на съсобствена вещ, парични вземания, делби, изпълнение на задължения в етажна собственост, дружествени дялове и отговорност на управител.
2. Дискреционна съдебна медиация по преценка на съда – тук Съдията може да задължи страните да участват в медиация при семейни спорове, парични претенции до 25 000 лв., трудови спорове и др. в случай, че са налице предпоставките за това.

Задължителната съдебна медиация може да бъде дефинирана като процедура, при която съдът задължава страните да участват в първа информационна среща с медиатор, без да ги задължава да постигнат определен резултат. Основополагащият принцип на доброволността се запазва, като страните са задължени само да се запознаят с процедурата.

Налице са обаче и следните изключения от задължителната медиация, които ще следва да бъдат отчитани:

1. Липса на една от страните или липса на спор: При невръчване на съдебните книжа или признаване на иска.
2. Качеството на една от страните**: Държавни учреждения и потребители по договори различни от банкови кредити и имуществено застраховане.
3. Доказателства за насилие: При наличие на убедителни доказателства за насилие или риск за живота и здравето на детето.
4. Законова забрана за медиация: Когато законът изключва медиацията като способ за решаване на определен спор, каквато забрана понастоящем не се предвижда.

Тази правна уредба цели да увеличи използването на медиация в България, като същевременно запазва доброволния характер на процедурата, предоставяйки по-голяма информираност на страните.