Един от основните принципи в решаването на конфликти е установяването на първоизточника му. Обичайни „причинители“ на конфликти са недостатъчната информация, различно позиционно структуриране, разминаване в процедурите, различни ценностни системи. Конфликтът обаче има и по-дълбоко, неврологично измерение, основаващо се в различната невронна структура, която отделните индивиди имат. Настоящата кратка статия цели да осветли един друг поглед към конфликта като реална физиологична част от нашия мозък. Конфликтът практически съществува и има за настоящ адрес вашата черепна кутия.
Без възможността на човек да възприема посредством сетивата си обкръжаващия го свят, няма как да съществува, учи, запаметява и изгражда идентичност. Сетивният поток на хилядите стимули, които практически бомбардират човека още от ембрионалното му развитие, обаче придобиват практическо физиологично измерение посредством изграждането на конкретни структури от мозъчната кора, отговорни за определени нива от мисленето. Когнитивната неврология се занимава с начина на получаване на информация от страна на мозъка, нейната интеграция и обработка по начин, сформиращ онези мозъчни структури, отговарящи впоследствие за определени мисловни модели и приложението им на ежедневна база. Ведно с това тя изучава механизма по който нашите чувства и емоции влияят и в действителност сформират тези структури от мозъка, които веднъж фиксирани предопределят последващото ни поведение и реакции. Науката все по-често утвърждава разбирането, че в действителност психологията е биология, предопределена от нашите гени, кръстосани с опитностите, през които сме преминали. Така учените Тъкер (Tucker) и Лу (Luu)[1] извеждат хипотезата, че така както биологията не може да бъде разбрана извън светлината на еволюцията, така и психологията не може да бъде възприемана извън светлината на развитие на мозъка. Т.е. можем да заключим, че психологията във всеки един момент е рефлексия на развитието на мозъка. Поради това и всяко осъзнато състояние на човешкия индивид в действителност е предхождано и обосновано от система от неврологични процеси.
Как обаче да приложим всичко това в процеса на решаване на конфликти? На първо място, следва да подходим с разбирането, че думите и речта, с която говорим за миналите си преживявания и обвиняваме другия, имат пряко отношение към конкретните мозъчни структури, които ще бъдат активирани у насрещната страна. На практика, лексиката ни, невербалното ни поведение и цялостното ни излъчване имат способността да предизвиква задействане в определени структури от мозъка на насрещната страна, които вече са фиксирани и устроени в цялост. Конфликтът, от своя страна, изисква промяна в системата на функциониране на индивида, т.е. отвореност и пластичност за промяна на именно същите тези мозъчни структури. Постоянното очакване и поддържането на мозъка в готовност да отговори на заплахата (за каквато конфликтът неминуемо се възприема) предразполага индивида към активация на моделите за справяне с поведение спрямо враг или практически предизвиква реакцията „бий се или бягай“. Същевременно, спорейки мозъкът ни „превключва“ на модел на функциониране „аз не съм харесван“, т.е. цялото ми същество е отречено и съществуването на аз-ът ми е поставено в риск. На фона на подобен контекст намирането на изход от ситуацията изисква намесата на трето, несвързано до този момент с конфликта, лице, спрямо което именно тези мозъчни структури, отговорни за блокирането на творческото мислене и възможността за промяна на връзките между невроните, няма да бъде активирано. Медиаторът – или третият на спора, който притежава и професионалните умения и техники – има капацитета да предизвика именно тази благоприятна реакция на активация на други сфери на мозъчните структури у спорещите, посредством което именно и да предизвика постигане на решение, което внася промяна у участниците. Тази промяна от чисто неврологично естество е свързана с включването на някои от инстинктите ни от пра-племенни времена на създаване на усещане за общност и конструиране на „ние“ посредством обединяването на два полюсни свята.
Какво означава всичко това за медиаторите и подходите, които те имат в интервенциите си със спорещите? Може да започнем оттам, че дори и простото осъзнава на факта, че определено поведение има за свой генезис конкретна неврологична структура има за своя последица прилагането на някои от техниките на процеса, които се стремят да създадат усещане за сигурна среда на доверие и активно разбиране на ситуацията, които практически целят да включат друг от модусите на спорещия. С оглед на това съвсем удачно може да бъде ползването на някои от следните подходи:
- Подпомагане на всеки от спорещите да разкрие своята история в процес, в който се чувства изслушан и разбран;
- Създаване на обща история на страните, която еднакво валидира всяка една от тях без да поставя в риск съществуването на аз-ът им;
- Следване на ритъма, зададен от самите страни, с цел преодоляване на риска от възприятие за самата медиация като заплаха спрямо спорещите;
- Осъзнаване за собствените неврологични структури на медиатора, които се задействат в хода на процеса в резултат интеракцията с всяка от страните, и как последните могат да повлияят на поведението на самите спорещи;
- Осветляване или „образоване“ на самите страни за причините за тяхното поведение, в това число и разбирането им за факта, че последното може да се дължи на предходни опитности, които са сформирали мозъка по един изцяло статичен начин;
- Съдействие в създаването на ново разбиране за подсъзнателните очаквания на всяка от страните спрямо другата и степента на съвместимост на това с процеса на асистирани преговори;
- Помагане на страните да се справят със стреса и заплахата, в която се намират на емоционално ниво с цел постигането на споразумение.
Ако намирате настоящата статия за полезна, харесайте страницата ни във Фейсбук и не забравяйте да се абонирате за подкаста ни „Преговори и медиация“, където предстои да застъпим темата.
[1] Tucker & Luu, Cognition and Neural Development, Oxford, Oxford University Press