Медиацията и родителството имат две основни качества, по които се приличат: всепроникващата промяна, която неминуемо настъпва веднъж „ставайки“ родител или медиатор. И тъй като всичко във вселената е взаимосвързано, взаимопроникващо се и преливащо, същото важи и за медиацията и родителството – взаимопроникващи са и част от уменията за практикуването на едното могат успешно да се потребят и в другото. Но какво може медиаторите да се вземат от родителстването, което да приложат „на живо“ в решаването на конфликта.
Ето 5 урока за медиатори, директно извлечени от това да бъдеш мама или тате:
1. Медиаторът, подобно на родителя, трябва да е готов за всяка ситуация:
От това да имаш винаги бутилка с вода, любимата играчка, достатъчно десетки мокри кърпи и n-чифта дрехи за минимум десетина нюанса на уж само 4-те ни сезона, родителят винаги трябва да е готов. Готов като Майкъл Джонсън или Карл Люис на старт да отреагира, предпази и опази отрочето от това да не падне, да не избяга, да не се изгуби, да не настине (личен фаворит с привкус на шега), да не ухапе, да не бъде ухапано, набито, нагрубено, да не му е прекалено лесно, да не му е прекалено трудно, да има добро самочувствие, да няма прекалено самочувствие, да се чувства добре с хора, да няма нужда непрекъснато от хора… Списъкът е безконечен и променлив според пистата, по която детето ви кръжи. Медиаторът, със абсолютно същата сила, следва да е в константна готовност. За всичко. За абсолютно всичко, при това без да го очаква. Всяка потенциална ситуация в медиацията, всяка дума, всеки жест, всяко действие, е възможно да отприщи с нова сила огънят на конфликта. А там – там е полето на медиаторът, там трябва той бързо да набави спасителна „вода“, за спаси отношенията, поставени на карта. В тази именно гореща ситуация обаче лежи и възможността. Възможност за промяна на възприятието, за промяна на поведението, за дефиниране на нуждата, извикала за живот случилото се. Затова и готовността да сме напълно налични в ТУК и СЕГА остава водещо и за двете роли.
2. Медиаторите и родителите работят с емоции. С многооо емоции:
Разлика между гнева от това, че не ти е позволен сладолед преди вечеря или не може да получиш точно онова Лего за 200 лв., и гневът другият да ти заведе съдебно производство, отнемащо време, пари и нерви, няма. И родителят, и медиаторът се изправят именно с тях – с гневните дребни и едри човешки емоции, които защото са човешки са присъщи на всички. И родителят, наред с медиатора, е важно да припознаят емоцията, да й дадат име, да я споделят на разгневения и искрено да усетят през каква емоционална палитра той минава. Думичките може да са различни, но действието практически остава едно – да останеш в момента на разгръщане на емоцията, да имаш баланса и капацитета да я възприемеш, без да я изживееш като своя и да я върнеш огледално под формата на думи. Именно това използва и родителя, и медиатора – капацитетът на речника, който си остава единственото ни отличие от света на маймуните.
3. Медиаторът, както и родителят, трябва да провокира творчеството:
Възрастните, аналогично на децата (все едно пък възрастните не са деца в голям размер) имат обострено чувство за справедливост. И обичайно това чувство за справедливост попада под угрозата на това друг някой, провокиран от свои нужди и подбуди, да ни отнеме това, което изначално възприемаме за дължимо ни по право. Всеки, който се е опитвал да обясни на 3-годишно че ръцете се мият всеки път, когато ходиш до тоалетна, независимо колко по привлекателно е веднага да се върнеш в играта, ме разбира. В същата позицията е и медиаторът, който се опитва да подтикне страните към поглед над конфликта от друга позиция и възприемането на различни алтернативи на решение като еднакво валиден изход на спора. За преодоляване на ригидното поведение, подтикващо ни да искаме своето като дължимо ни се по право, е именно в подхода на провокация за генериране на нови, различни, интересни и ако щете цветни възможности, към които пътят до сега е бил препречен.
4. Медиаторът и родителят запазва своята неутралност. И остават безпристрастни до края:
Тук крилатата фраза на „Отстъпи, защото си по-голям“ и „По-мъдрия винаги отстъпва“ няма как да не отекват като спомен от детството, който всички имаме. Със същата сила отеква и споменyt, че някъде някой не ни третира наравно с другия и иска от нас повече, отколкото от другия. Горчивият привкус на усещането от подобно отношение вероятно всички имаме, придружен с простичкото „Ама не е честно“. И медиаторът, и родителят имат мисията да не повторят това – да не приложат този модел на поведение и стил на решаване на конфликта, който забравя да запита спорещите как те предлагат конфликтът да бъде решен и какво е важно за тях в ситуацията.
5. Медиаторът и родителят са търпеливи. Безкрайно търпеливи и приемащи всичко такова, каквото то е:
Родителите (с редица изключения, провокирани от простичкия факт, че са хора) са търпеливо племе, привикнало че първите 50 до 100 повторения на действието, думата, молбата, вероятно ще завършат без резултат. И въпреки това родителите по Сизифовски продължават устремено с разбиране и приемане усърдно да влагат усилия в търсенето на решения за промяна. Медиаторът е призван да прояви същото търпение и спокойствие в отчитането на ситуацията такава, каквато тя е – без окраска от емоция, лишена от оттенък на желание, допускаща и възприемаща евентуалния изход от спора във всяко едно направление. Допускането и приемането, че решения верни, правилни и единствени няма пък ни връща към правило 1 – на това, че медиаторът, аналогично на родителя, трябва да е готов винаги и на всичко.
Медиаторът не се ражда снабден с всички техники да медиира, не се и сертифицира с готовност да поеме решаването на всякакви спорове. Да бъдеш в средата на конфликта наподобява умението на регулировчик, който насочва движението, съобразявайки посоката на движещите се и препятствайки възможност от катастрофа. Да си медиатор се изгражда ежедневно, с усилия, осъзнатост и постоянство. И всяко нещо от света ни намира отражение в амплоато ни на това да срещаме хората в най-голямата им уязвимост, за да им дадем това, което им липсва в опит да намерят липсващия елемент в конструирането на един нов, хармоничен свят на решения конфликт. Горното с двойна сила се отнася и за родителството, което носи много уроци и реализации. Част от тях можем да си вземем и приложим именно в процеса на подпомагане на страните да чуят себе си, да разберат другия и да потърсят решение на спора. А какво – ако не това, медиацията е? Или може би родителството? Отговор верен няма – защото и медиацията, и родителството отдавна (или пък никога) не са разчитали на концепциите за „ПРАВИЛНОТО“, „ВЯРНО“ и „ЕДИНСТВЕНО“ решение. Просто защото всяка възможност е вероятна възможност в определен контекст и при дадени условия.
Ако текстът ви е харесал, последвайте страницата на Института по медиация и управление на спорове (ИМЕУС) във Facebook и LinkedIn.