Първият юлски слънчев лъч едва ли си е представял, че ще донесе със себе си такива събития за медиацията в България. На 1 юли Конституционният съд постанови решение по к. д. № 11/2024 г., с което на практика отмени въвеждането на задължителна медиация. Припомняме, че задължителната медиация следваше да започне да се прилага именно от 1 юли 2024 г., като предвиждаше по част от делата страните да участват в първа информационна среща, разясняваща им как медиацията може да им помогне (за повече информация: Какво става задължително от 1 юли). Предвидената реформа бе в изпълнение на ангажимент на страната ни, поет към Европейската комисия като част от одобрения Национален план за възстановяване и устойчивост, и предвиждаше страните за сметка на държавата да ползват безплатно услугите на съдебен медиатор-юрист в рамките на 3 часа. Разпоредбите, уреждащи това, бяха оспорени година след приемането си през март 2024 г. от Висшия адвокатски съвет. Аргументите, изложени пред Конституционния съд, основно се концентрираха в това, че посредством подобно „задължително“ участие в една информативна по същността си среща се препятства ефективния достъп до правосъдие, а отказът от участие се санкционира посредством покриването на разноските за цялото дело от неучаствалата страна. Конституционният съд (КС) се съгласи в цялост да отмени така предвидения „единен нормен комплекс“, постановявайки, че с преминаването към задължителна медиация се забавя достъпа до съд и ефективно правораздаване, нарушава се принципа на доброволност чрез въвеждането на принуда за участие в медиация и се нарушава принципа на правовата държава. В хода на самото производството пък бяха събрани становищата на редица институции и организации, а именно: президентът, министърът на правосъдието, Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет, Съюзът на съдиите, Българската асоциация за европейско право, Българската асоциация за медиация, Фондация „Български адвокати за правата на човека“, Националната асоциация на медиаторите, сдружение „Професионална асоциация на медиаторите в България“ и Благовест Пунев. Всички те, без изключение, приемат, че така оспорените разпоредби са в унисон с основния ни закон и не нарушават достъпа до ефективно правосъдие. Единствено съображение в разрез това се подава от Съюзът на съдиите, които считат, че разпоредбата за разпределяне на разноските в тежест на неучаствалата в медиацията страна противоречи на основния ни закон.

По същество, решението на Конституционния съд прави следното важно уточнение, че целите, преследвани чрез въвеждането на задължителна медиация, а именно: насърчаването на използването на извънсъдебните способи за намиране на решение и чрез това – намаляне натовареността на съдилищата, са две легитимни цели, които са в унисон с общоевропейския контекст и непротиворечащи на Конституцията. Нещо повече, съдът цитира и Резолюцията на Европейския парламент от 12 септември 2017 г. относно изпълнението Директива за медиацията, която признава наличието на редица трудности в националните правни системи, основно произтичащи от състезателната традиция, липсата на култура за доброволно уреждане на спорове и ниската информираност относно извънсъдебните способи за намиране на решение. Всичко това засвидетелства благосклонното отношение на КС към института на медиацията и необходимостта от предприемането на редица мерки за нейното стимулиране. За произнасянето си обаче, КС приема, че следва да разгледа в цялост новоприетия „нормен комплекс“ относно т.нар. „съдебна медиация“, вместо да тълкува всяка от разпоредбите поотделно. Така в мотивите си съдът постановява, че заставянето на страните да участват в процедура по медиация в хода на едно течащо гражданско производство поставя под съмнение навременното предоставяне на поисканата правна защита от съд, явяваща се „завършващата тухла“ в сградата на правовата държава (Решение №6 от 2008 г. по к.д. №5/2008 г., Решение №7 от 2020 г. по к.д. №11/2019 г.). Зад това твърдение сякаш се пропива опита на КС да индикира, че мястото на медиацията е преди започването на самия съдебен процес, по аналог на останалите модели на задължителна медиация в Европа, а не след подаването на исковата молба. Подобно становище на КС може да бъде извлечено и от референцията към основополагащото за задължителните модели на медиация решение на Съда на Европейския съюз – Решението Rosalba Alassini и др. срещу Telecom Italia SpA и др. по съединени дела C-317/08—C-320/08. В решението си КС практически припомня на нормотвореца, че е допустима национална правна уредба, която изисква предварително прилагане на извънсъдебна помирителна процедура, а не задължителна такава след започването на съдебно дело. За подобна принципна позиция можем да съдим и от подробно изложените аргументи на КС относно това, че от въвеждането на медиацията по висящи дела не следва автоматично стимулиране на процеса по медиация посредством изграждането на желание и доверие на страните към него. Нещо повече, медиацията не може (а и не следва) да бъде възприемана единствено като патерицата за преодоляване на съдебната претовареност, а оттам – и за повишаване нивото на качеството на правораздаването. Мястото на процедурата е в подобряването на средата за намиране на решение по конфликти чрез доброволното им и извънсъдебно уреждане, включително и чрез повишаване информираността за начина на функциониране на процеса чрез задължаването на страните да участват в процедура целяща именно това – да повиши тяхното познание как медиация може да им помогне. Отменяйки настоящата уредба поради приемане, че същата не може ефективно да осъществи това си призвание, практически КС отваря вратите към нови законодателни решения за това какъв модел на медиация следва да се изгради в страната с цел създаването на действително функционираща медиационна екосистема, в която медиацията е предпочитан способ за решение на спорни въпроси.

На следващо място в аргументите си КС излага редица опасения относно кръга от дела, които ще бъдат насочени към „задължителна“ медиация и липсата на яснота и задълбочен анализ защо именно тези дела следва да бъдат препратени към първа среща по медиация. В тази насока следва да бъде отбелязано и учудването, изложено в решението, че държавата и нейните учреждения, са изключени от обхвата на задължителната медиация. Конкретно съдът приема, че посредством подобно законодателно решение държавата създава едно задължение по отношение на всички правни субекти, но „освобождава самата себе си“, чрез което се „поставя в привилегировано положение“. Сходни са и аргументите, изложени от съда по отношение на потребителските спорове, които също така в по-голямата си цялост бяха изключени от полето на задължителната медиация. Всичко това води КС до заключението, че при уредбата на кои дела ще подлежат на първа информационна среща законодателят не е приложил ясни, логични и справедливи критерии, с което е довел до липсата на системност и обоснованост при създаването на уредбата на задължителната медиация.

На следващо място, разпоредбата на чл. 78а от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК), съгласно която неучаствалата в първа медиационна среща страна следва да покрие всички разноски, е обявена като „конституционно нетърпимо на самостоятелно основание“. Основен аргумент в тази насока е, че отговорността за такси и разноски по делото следва да отразява изхода от съответния процес, а не единствено участието или не в една по същността си информационна медиационна среща. Всичко това е изтълкувано от КС като правило, което е „негодно да послужи като източник на ясно (…) и предвидимо предписание относно дължимите от съда (…) действия по определяне на отговорността за разноски в гражданския процес“. Важно е да се уточни, че подобни мерки, засягащи именно разпределението на разноските, и по-конкретно, санкциониране на отказ от участие в първа медиационна среща, съществуват като практика в редица държави от ЕС, като често се постановяват от съдебния състав, разглеждащ делото. В по-голям процент от случаите обаче предвижданите санкции се изразяват в заплащането на конкретна глоба за лицето, което не се е явило на среща по медиация. Отменяйки като противоконституционна тази разпоредба пък КС приема, че на практика целият модел на съдебна медиация се превръща в изцяло доброволен такъв, предвид че извън разноските законодателят не е предвидил друга санкция за страните отказващи да участват в него.

В заключението си, съдът още веднъж указва, че изводите му за противоконституционност на задължителната медиация касаят единствено начина на уредба, предвиждащ първата медиационна среща да се случва след иницииране на съдебното производство и не интегрира принципна позиция против преминаването към задължителна медиация. В тази насока внимание заслужава Особеното мнение на съдия Соня Янкулова, с което се прави важното разяснение за отликата между типа принуда, която се упражнява спрямо страните по едно производство – дали става дума за принуда към опит за медиация или за принуда в рамките на медиацията. В случая принудата е за опит да се започне процес на медиация, а не за постигане на споразумение при нейното осъществяване. Имено поради това задължението за участие в първа среща по медиация, счита съдия Янкулова, не нарушава свободата като основно човешко право и общочовешка ценност, както и конкретно свободата на договаряне, защото задължението не е за договаряне, а само за участие в първа среща. От това и се извлича важният въпрос дали по съществото си преценката на КС не е относно ефективността на предвидената уредба на съдебната медиация, а не нейната конституционосъобразност. “Заради бълхата изгорихме юргана” – завършва съдия Янкулова, с призив към изграждането на умения за разумно и спокойно разрешаване на спорове – нещо, от което българското общество (а и не само то), определено се нуждае. Макар отменена като противоконституционна на този етап, уредбата на задължителната медиация следва да бъде изградена, стъпвайки на уроците, които до сега реформата в тази сфера даде.

Адв. Юлия Раданова, PhD

председател на Сдружение „ИМЕУС“